[1] Из “Римска история” на Йорданес:
“Чрез своите провинциални управители Юстиниан се противопоставил в многобройни сражения на херули, гепиди и българи, които опустошавали често Илирик, и храбро ги сразил.
Това са бедите, които римската държава понесла, освен всекидневните нападения на българи, анти и славини. Ако някой поиска да ги узнае, нека разгърне без досада летописите и списъка на консулите и ще намери държавата в наши дни достойна за оплакване.”

[2] Из “История на войните” на Прокопий Кесарийски: 
Тези народи – славини и анти – не се управляват от един човек, но от старо време живеят демократично и затова винаги общо разглеждат полезните и трудни работи. Също така е току-речи с всички други работи у едните и у другите и това е установено открай време за тези варвари. Така те смятат, че само един бог – създателят на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат [опасността], смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реви, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания. Пръснати далеч едни от други, всички те живеят в бедни колиби и много често променят своите селища. Когато влизат в сражение, повечето от тях тръгват срещу неприятелите пешком, въоръжени с малки щитове и копия; ризници съвсем не навличат. Някои пък нямат нито риза, нито горна дреха, а прикрепят широките си гащи чак до срамните части и така влизат в бой е противниците. Езикът на едните и другите е един и същ – съвсем варварски. Те не се различават помежду си и по външен вид; всички са снажни и извънредно силни. Телата им не са премного бели, нито косите им светлоруси, но и никак не клонят към тъмния цвят, а всички са възчервени. И те, както масагетите, водят суров живот и са напълно небрежни към себе си; като тях постоянно тънат в нечистота. Все пак те никак не са зли или коварни, но дори и в простотата си спазват хунския нрав. Впрочем първоначално дори и името на славините и антите е било едно и също, защото в старо време едните и другите били наричани “спори”, мисля поради това, че живеели в страната си разпръснати. Именно поради това заемат обширна земя – те населяват по-голямата част от отвъд дунавския бряг. Впрочем приблизително така стоят работите с този народ.

[3] Из “Църковна история” от Йоан Ефески: 
„В третата година от смъртта на император Юстин и възцаряването на победителя Тиберий [581 г.] проклетият народ на славяните извърши нападение. Те преминаха стремително цяла Елада, Солунската област и цяла Тракия и завладяха много градове и крепости; те ги опустошиха и изгориха, взеха пленници и станаха господари на земята. Те уседнаха на нея като господари, като на своя собствена, без страх. И ето в продължение на четири години и досега поради това, че императорът е зает във война с персите и изпраща всичките си войски на Изток [Мала Азия], поради тази причина те се разпръснаха по земята, уседнаха на нея и широко се разпростряха, тъй като Бог им позволява. Те вършат опустошения и пожари и вземат пленници, така че при самата Дълга стена [на Константинопол] те заловиха всички императорски стада – много хиляди глави [добитък] и всякаква друга плячка. И ето и до ден-днешен [584 г.] те остават, живеят и спокойно пребивават в земите на ромеите – без грижа и страх. Те вземат в плен, убиват, палят; те разбогатяха – имат злато и сребро, стада и много оръжия и се научиха да воюват по-добре от ромеите. Те, грубите люде, които не смееха да се покажат вън от гъстите гори и защитените с дървета [селища] и не знаеха какво е това оръжие, освен две или три лонхиди [къси копия].

[4] Из “Чудесата на св. Димитър Солунски”:
“Тогава, именно тогава се видя ясно безбройното множество. Защото те обкръжиха като смъртоносен венец града от края на източната стена, при морето, до края на западната стена, при морето. Не се виждаше никакво пространство от земя, което варваринът да не тъпче, а вместо земя, дървета или трева можеше да се видят главите на противниците, които бяха един до друг, дори и притиснати. Те ни заплашваха с неизбежна смърт през утрешния ден. И чудното беше, че през този ден те не само обкръжиха стената, както пясъкът морето, но и твърде голям брой от тях завзеха укрепленията около града и предградията, като плячкосваха, изпояждаха и изтребваха всичко, а каквото останеше, тъпчеха го с крака. Не им беше нужно тогава да направят окоп или насип около града. Окоп им беше непроходимото сплитане на допрените един до друг щитове, а насип – живата маса от тела, сплетени като в мрежа.
На другия ден те започнаха да приготвят бойни кули, железни овни, грамадни каменометни уреди и т.нар. костенурки, които заедно с каменометните уреди бяха покрити със сухи кожи. Но после, за да не пострадат тези съоръжения от огън или от кипяща смола, те промениха намерението си и заковаха на тези съоръжения кървави кожи от току-що одрани волове и камили. И така ги докараха близо до стената. От третия ден нататък започнаха да хвърлят камъни, които по големина приличаха по-скоро на планини. Най-после и стрелците им със стрелите си наподобяваха зимен сняг, така че никой от тези, които стояха на стената, не можеше да се подаде без опасност и да види нещо навън. Като прилепиха и костенурките до външната стена, с лостове и секири  усилено къртеха нейните основи.
Тези машини бяха четириъгълни, като започваха с по-широки основи и завършваха с по-тесни върхове, върху които имаше много дебели цилиндри с обковани в желязо краища. А върху тях имаше заковани дървета като греди на голяма къща. Дърветата бяха снабдени с прашки, които, като се вдигнеха,, хвърляха непрекъснато големи камъни, чиито удари и земята не можеше да издържи, а камо ли човешка постройка. Освен това неприятелите преградиха и с дъски само трите страни на четириъгълните каменометни машини, та тези, които лежаха вътре в тях, да не бъдат ранявани от стрелите, изпращани от крепостта. Но след като една от тях беше изгорена заедно с дъските от една запалителна стрела, те отстъпиха, като изтеглиха машините си. На другия ден те отново докараха същите каменометни машини, покрити заедно с дъските с прясно одрани кожи, както казахме по-горе. Поставиха ги по-близо до стената и стреляйки срещу нас, хвърляха цели планини и хълмове. Защото кой би могъл да нарече другояче тези безмерно големи камъни?
Казаните каменометни машини бяха над петдесет само в източната част на града. И тъй, когато неприятелите се умориха да стрелят и не постигнаха нищо и през този ден, те се оттеглиха в стана си.”

[5] Из “Стратегикон на Псевдомаврикий”: 
“Племената на славяните и антите имат еднакъв начин на живот и еднакви обичаи. Те са свободолюбиви и по никакъв начин не се оставят да бъдат поробени или управлявани и особено в собствената им страна. Те са многобройни и издръжливи, понасят леко и жега, и студ, и дъжд, и телесна голота, и недостиг на храна. Към чужденците, които идват при тях, са любезни и грижливо ги прекарват от едно място на друго, където би станало нужда. Така щото, ако гостът пострада поради небрежност на този, който го е приел, то онзи, който му го е предал, започва война срещу него, смятайки за свещен дълг да отмъсти за госта. Не държат в робство своите пленници за неопределено време, както другите племена, но им определят един срок и оставят на тях да решат дали искат да се върнат у дома си срещу определен откуп, или пък да останат там като свободни хора и приятели. Имат множество всякакви домашни животни и храни, наредени на кръстци – най-вече просо и жито. Жените им са целомъдрени повече, отколкото човешката природа допуска, така щото повечето от тях смятат смъртта на мъжете си за своя собствена смърт и се удушават доброволно, като не смятат за живот вдовството. Те живеят в гори, реки, блата и непребродими езера. Правят много изходи на своите жилища поради различните опасности, които обикновено ги сполетяват. Заравят на тайно място необходимите си вещи, не държат на открито нищо излишно и живеят като разбойници. Обичат да правят нападенията срещу противниците си в гористи, тесни и стръмни места. Служат си умело със засади, внезапни нападения, хитрости, като и денем, и нощем изобретяват различни начини на действие. Опитни са повече от всички хора и в преминаването на реките и мъжествено издържат във водите. Така че често, когато някои от тях, прекарвайки в своите места, бъдат изненадани от някаква опасност, те се потапят в дълбочината на водата, като държат в устата си дълги тръстики, приготвени за тази цел, напълно пробити, които стигат до повърхността на водата. Те лежат по гръб в дълбочината, дишат през тръстиките и издържат много часове, така че да не се яви никакво подозрение за тях. Ако се случи да се видят тръстиките отвън, неопитните биха помислили, че те растат във водата. Ето защо тези, които имат опитност в това, разпознават тръстиките по техния отрез и положението им и или им пронизват устата чрез тях, или издърпват тръстиките и изкарват неприятелите от водата, понеже не могат да останат вътре по-дълго. Въоръжен е всеки човек с по две малки копия, а някои от тях и с щитове – много яки, но неудобни за носене. Те употребяват също и дървени лъкове и малки стрели, намазани с отрова, която силно действува, ако раненият от такава стрела не се е намазал предварително с течността териак или с други помощни средства, познати на лекарската наука.”

[6] Из “История на войните” от Прокопий Кесарийски:
“Така те смятат, че само един бог [Перун] – създателят на мълнията, е единствен господар на всичко, и му принасят в жертва волове и всякакви други животни. Те не знаят нищо за съдбата, нито пък изобщо вярват, че тя има някакво въздействие върху човеците. Но когато пред тях вече се изпречи смъртта, било от болест или че се намират във война, те обещават, че ако се спасят, веднага ще принесат на бога жертва за душата си онова, което са обещали, а след като избягнат [опасността], смятат, че именно чрез такава жертва са изкупили своето спасение. При все това те почитат и реки, и нимфи, и други някои божества и на всички тях принасят жертви, като именно при тези жертвоприношения вършат гадания.”

[7] „Именник на българските ханове"
Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината] на змията – дилом, [месец] девети – твирем.
Ирник живя 150 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината на] змията – дилом, [месец] девети – твирем.
Гостун – този бе наместник 2 години. Родът му Ерми. А властта му е дадена [в годината на] свинята – дохс, [месец] девети – твирем.
Курт управлява 60 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината па] вола – шегор, [месец] трети – вечем.
Безмор 3 години. Родът на този – Дуло. А властта му е дадена [в годината на] вола – шегор, [месец] трети – вечем.
Тези 5 князе управляваха княжеството на отвъдната страна на Дунава 515 години с остригани глави. А след това дойде отсам Дунава Исперих княз. Същото е и досега.
Аспарух княз 61 година. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината на] тигъра – верени, [месец] първи – алем.
Тервел 21 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината на] овена – текучитем., [месец] девети – твирем.
...28 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината на] заека – дванш, [месец] шести – алтом.
Севар 15 години. Родът му Дуло. А властта му е дадена [в годината на] кокошката – тох, [месец] шести – алтом.
Кормисош 17 години Родът му Вокил. А властта му е дадена [в годината на] вола – шегор, [месец] девети – твирем. Този пък княз промени рода Дулов, което ще рече Вихтун-Вихрогон.
Винех 7 години. А родът му Укил. А властта му е дадена [в годината на] вола, [месец] първи – алем.
Телец 3 години Родът му Угаин. А властта му е дадена [в годината на] мишката – сомор, [месец] шести – алтом. И този бе вместо друг [наместник].
Умор 40 дни. Родът му Укил. А властта му с дадена [в годината на] змията – дилом, [месец] четвърти – тутом.

[8] Из Енодий:
“Пред очите ми е вождът на българите, повален от десницата ти, която защищава свободата. Той не бе убит, за да не изчезне за историята,но той не остана и непокътнат, за да не проявява по-нататък дързост и за да остане там, в своето непобедимо племе, жив свидетел на твоята сила. Ако той беше получил смъртоносна рана, ти щеше да победиш човека, а като остана жив, той си унизи потеклото. Това е народът, който преди тебе имаше всичко, което е пожелавал; народ, в който този е придобивал титли, който е купувал благородството си с връвта на неприятеля, в който бойното поле прославя рода, понеже у тях се смята без колебание за по-благороден оня, чието оръжие е било повече окървавено в сражение; те са народ, комуто преди битката с тебе не се е случвало да срещне противник, който да му устои, и народ, който дълго време е извършвал войните си само с набези. Тях не са поставяли в затруднение, както трябва да се очаква, нито планинските масиви, нито изпречилите се реки, нито липсата на храна, понеже смятат, че е достатъчно удоволствие да пият кобилешко мляко. Кой би устоял срещу противника, който се носи и храни от своето бързо животно? А какво ще кажете за това, че те са приучили грижливо към издръжливост на глад и тези животни, благодарение на които умеят да избягват глада? По какъв начин ездачът извлича из вимето на гладното животно храна, която той, водим от съобразителността, се е погрижил то да не крие? По-рано вярваха, че светът е открит за тях, сега смятат, че за тях е затворена само тази част от земята, която ти пазиш.”

[9] Из “Хроника” на Фредегарий: 
“През тази година [631 г.] в Панония, в царството на аварите, наричани още хуни, възникнали ожесточени разпри, тъй като един от аварите и един от българите спорели за властта, кому от двамата се пада да я наследи. И така, като събрали хората си, двамата почнали да воюват помежду си. Най-сетне аварите надвили българите. А като били победени, девет хиляди българи заедно с жените и децата си, изгонени от Панония, отишли при Дагоберт и го помолили да им позволи да останат в земята на франките. Дагоберт заповядал на баварците да ги приемат да презимуват, докато се посъветва с франките какво трябва да направи по-нататък. И като били разпределени по домовете на баварците, за да презимуват, по съвета на франките Дагоберт заповядал на баварците в една нощ всеки един от тях да избие в своя дом българите заедно с жените и децата им. Това било изпълнено незабавно от баварците. И никой от тези българи не останал жив освен Алциок. Той със седемстотин мъже заедно с жените и децата им се спасил във Венетската марка.”

[10] Из “Кратка хроника” на патриарх Никифор:
“По същото време [635 г.] господарят на уногондурите, Кубрат, племенник на Органа, въстанал срещу хагана на аварите. Той се отнесъл много зле с войската, която била оставена от него, и я изгонил от своята земя. Отправил пратеници при Ираклий и сключил с него мир, който те запазили до края на живота си, защото той му изпратил подаръци и го почел с достойнството патриций.”

[11] Из “Хроника” на Йоан Никиуски:
“След неговата [на император Ираклий] смърт ромеите имаха междуособна война заради синовете на императрица Мартина, която те обявиха за лишена от престола, за да възлагат на него синовете на Константин... Когато жителите на Цариград получиха тази новина, те казаха, че автор на този проект е Кетрадес [Кубрат], крал на Мутанес [хуните], братенец на Органа. Този човек беше кръстен още от детството си и приет в недрата на християнството в Цариград и бе израсъл при императорския двор. Той завързал нечувана дружба с Ираклий, който беше го обсипал с благодеяния. И след смъртта му той остана от признателност привързан към децата му и жена му Мартина. Със силата на своето и животворното кръщение, което той получи, той победи всички варвари и езичници. И тъй казваха, че той покровителства интересите на Ираклиевите синове и е враг на Константиновите.”

[12] Из “Хроника” на Теофан Изповедник:
“Най-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Диестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос [на север от Дунава], заселил се между него и онези реки, понеже забелязал, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна; бидейки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ.