БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА XV-XVII ВЕК

Налагането на османското владичество в българските земи в края на XIV век забавя естествените пътища за обществено-политическо и икономическо развитие на българския народ. Той е лишен от самостоятелна държава, от подкрепата на независимата българска църква. Политическият и интелектуален елит на страната е унищожен или принуден да мигрира зад граница. Загасват най-известните книжовни огнища, които създават славата на българската средновековна култура. Тежък удар претърпяват и най-значителните културни центрове през XIV век - Търново и Видин.
Книжовниците намират убежище в атонските манастири, Сърбия, Влашко, Молдова и Украйна. Там пренасят част от ръкописите от църковните и манастирски библиотеки в традициите на Търновската книжовна школа. В Сърбия работи Константин Костевечки, а Григорий Цамблак - в Молдова, Сърбия и Киев. Търновските преводни и оригинални творби на Евтимий са отнесени в манастири в Молдова, където стават основа за нови преписи. Малцината оцелели,образовани хора в Търново и по манастирите не само нямат условия, но се страхуват да работят, поради верския и политически натиск. Образованието през XV век бързо запада.
При тежките условия на чуждото владичество книжовният живот през XV-XVI век постепенно се съсредоточава в манастирите. Те се издигат като важни центрове на просветата. Тук се пазят много книги от миналото, поддържана е калиграфската традиция, църковната служба се извършва на родния език, пази се будното българско съзнание. Ограничаването на обучението главно в рамките на манастирските и книжовни нужди е причина за по-бавното, мъчително и неорганизирано развитие на книжнината. Църковните служители и манастирски послушници ревностно пазят останалите богослужебни и църковни книги - символ на миналото величие и слава. Мнозина от тях се превръщат в първите летописци, отразявайки събитията от последните десетилетия на свободната българска държава. Просветните хора са известни с имената "дяци" или "граматици". Те преписват и превеждат книги, съставят сборници. С преписки към богослужебните книги те съобщават за съдбата на народа под османско владичество.
През XV-ХVI век литературният живот се пренася в западните български земи. Причините за това са обществено-икономически. Западна България е по-малко опустошена, тя е в близост до Сърбия, която до средата на XV век е свободна. Борбата, която се води между сърби и османци, подхранват надеждата на българите за освобождение. В Сърбия, в края на XVI век се слага началото на печатното дело, а през ХVII век много печатни книги са пренесени в българските земи. Западните краища запазват връзките си със светогорските манастири, където голям брой монаси опазват богатите библиотеки. Не малка е ролята и на Охридската архиепископия, която все още е самостоятелна.
Най-важни просветни огнища са Рилския, Софийския и Лесновския манастири. В тежките, размирни времена в опора набългарите се превръща Рилския манастир. Първите значителни книжовни прояви се отбелязват след пренасяне на мощите на Иван Рилски. Тук Владислав Граматик написва оригинален разказ за пренасянето мощите на светеца, а Димитър Кантакузин пише житие с похвала и служба за манастирския патрон. В последните години на XIV и началото на XV век монах Гавраил съставя голям сборник със Златоустови слова, а монах Мардарий прибавя към преведения от Владислав Граматик Шестоднев, обширна приписка. Вкрая на XV и в началото на XVI век рилският монах Спиридон преписва един апостол и евангелие. През първите десетилетия на XVIII век, Рилският манастир става средище на дамаската книжнина с представител Йосиф Брадати.
Книжовният живот в София и многобройните манастири в епархията й, се възстановява през втората половина на XV и през XVI век. Тук се проявяват поп Никола, поп Пейо, Матей Граматик, Яков Крайков и др.
В най-оживените книжовни центрове, към манастирите и градските черкви, през XV и XVI век са уредени и български килийни училища. В тях светски науки не се изучават, а само черковно славянско четмо и писмо, усвояват се калиграфското изкуство и църковно пеене.
През този период килийни училища има в Софийския, в Кратово - Лесновския манастир, Рилския и Бачковския манастири. Учители са по-образованите монаси, на които е познато преписването на книги. Тук се учат послушници, готвещи се за монаси, както и деца от съседни селища, подготвяни за селски свещеници и учители.
През XVII и първата половина на  XVIII век възниква широка мрежа от килийни училища. Освен към манастирските и градските черкви, отварят се и градски училища. В преписките от този период учителите се срещат под имената "даскал" и "граматик". Броят на учениците обикновено е малък - между 10 и 20 . Учителят най-често, издържан от селото или има друго занятие - свещеник. Обучението е елементарно и цели преди всичко ограмотяването. Първо се учи четене (обикновено наизуст) - наизустица, псалтир, апостол и черковно пеене. По-висша степен е писането. То става на четвъртита гладка дъска /панакида/. Смятането е ограничено в действията събиране и изваждане, а умножение и деление се преподават от по по-вещи учители.
В килийните училища се поддържа славянската традиция, вдъхва се убеждение и вяра към българския език, подготвят се духовници и книжовници.
През втората половина на XVII в. в някои градове съществуват и гръцки училища, в които се изучават гръцки и български. В тях се изтъкват предимствата на гръцкия език и образованост, внушава се пренебрежение към родния език. Независимо, че са носители на асимилационни процеси, тези училища изиграват и положителна роля, издигайки общото просветно ниво на народа ни, разпространяват светски знания в нови идеи. Изучаването на гръцки език улеснява българите в занаятчийската и търговската им практика.
Нови моменти в образованието внасят католическите училища в Чипровец, Копиловци и Трънчовица. В тях първо се основава начално училище, където в се изучават четмо, латински език в смятане. Някои от възпитаниците /60-80 деца/ стават свещеници, занаятчии и търговци. Към католическия манастир в Чипровец е открито по-висше училище, наречено ''семинариум". Внего продължават обучението си момчета, завършили началното училище и изучават философия, логика, география. Някои деца са изпращани да продължат образованието си в италиански училища, където получават по-висока богословска и обща култура, усвояват латински и италиански език. Мнозина от българите-католици, които завършват в Италия се връщат в страната като висши духовници и полагат грижи за българската просвета. Католическата литература в училища в българските земи стават проводници на по-висока европейска образованост. Те повдигат образователното ниво на част от българското население.
Когато в западните страни се развива ренесансовата култура, българската литература остава на нивото на Средновековната книжовна традиция. Новите елементи в нея се проявяват в литературните жанрове житие, похвала, молитва -стихотворение, разказ за пренасяне на мощи, летописи.
След като България губи своята независимост, образованите хора търсят убежище в близките страни, като пренасят там български книги в продължават книжовната си дейност.
В Сърбия Константин Костенечки, в своето обширно философско съчинение "За буквите" изразява недоволството си от състоянието на сръбската книжнина и се опитва да състави правила в духа на правописно-езиковата реформа на Евтимий. В Русия, работи Киприян, също последовател и възпитаник на Търновската школа. Киприян взима участие в съставянето на Московския летописен свод, известни са и два негови преписа - служебник и требник, които са свързани с преводната дейност на Евтимий. Оригинална е творбата му житие на митрополит Петър. В Русия Киприян води дейност, свързана с ревизирането на книги. Препоръките към книжовниците, подобни на Костенечки, са в духа на Евтимиевата реформа. Григорий Цамблак продължава започнатото в Русия от Каприян. Той пише "Надгробно слово за Киприян", където разкрива близостта между българи и руси. Като митрополит в Киев, взима дейно участие в църковния живот, пише нови празнични слова, похвални слова за учителя си Евтимий Търновски, като по този начин издига авторитета му в Русия.
В сравнение с книжнината, създавана от творците на Търновската школа, работещи в чужбина, литературата писана в България е на по-ниско ниво в художествено отношение. Оригинално анонимно произведение от първата половини на XV в. е "Българска хроника". Тя е кратка по обем, но обхваща дълъг период от време, превърнал се в съдбоносен за целия Балкански полуостров-периодът на османското нашествие. Българската история е предена на фона на живота на балканските народи. Писателят успява да предаде трагизма и напрежението на епохата, изразява отношението си към поробителя. На някои места авторът е повлиян от народните предания. "Българската хроника" е светска творба, която отразява важни моменти от живота на Балканите.
През втората половина на XV в. значителни книжовници са Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Двамата творят в Македония и са свързани с Рилския манастир. Те създават произведения, които продължават традициите на Търновската книжовна школа.
Владислав Граматик съставя няколко сборника. Големият Рилски панегирик обхваща съчинения от византийски и български автори, предимно жития, поучения, беседи. Повечето ръкописи на Владислав Граматик са обемисти и оформени художествено - с винетки и разноцветни заглавия. В сборниците е отредено място на Йоан Златоуст, Григорий Богослов, Йоан Дамаскин, на Евтимий Търновски, Григорий Цамблак, Димитър Кантакузин и др. В сборниците му са включени пространно житие на Кирил, похвално слово за Кирил и Методий от Климент Охридски и др. В тях има преписки и бележки, с които автора пояснява термини, уточнява, допълва, критикува. Оригиналната му творба "Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски от Търново в Рилския манастир през 1469г.”, описва събитие, засягащо християнските и патриотични чувства на българина. С вълнение писателят говори за религиозната ревност на народа, като изразява и своята неприязън към завоевателя. Той придава на повествованието си пътеписен характер. С това внася нов момент в развитието на българската литература.
В духа на средновековните традиции пише и Димитър Кантакузин. Запазени са две похвални слова - за св.Никола и за св.Димитър, житие на Иван Рилски с похвала, стихотворението "Молитва към Богородица" и др. Образован във византийски и български книжовен стил Кантакузин пише творбите си в риторичен стил. Той се връща към миналото и прави исторически изводи. Има верен поглед към събитията, търси историческите причини за завладяването на България.
През първата половина на XVI в. като най-значителен автор се откроява поп Пейо. През 1515г. в София се провежда процес срещу златаря от Кратово - Георги. Мъжественото му държане, отказът му да приеме исляма, в мъченическата му смърт са повод за написаните от поп Пейо - житие и служба за Георги, наречен “Нови мъченик”. Изключвайки идеализацията на главния герой, характерно за житието, авторът разказва правдиво с реалистични подробности и обяснения. Новото в него е по-тясната връзка с живота. Творбата на поп Пейо оказва влияние върху друг софийски книжовник, който се изявява през втората половина на XVI в. -Матей Граматик. Той пише житие за Никола, убит в София през 1555г., наречен “Никола Нови”. По своята структура и основна идея, то напомня житието на поп Пейо, но се долавя по-широката култура на Матей. Той проявява склонност към история, описва миналото на София, предава интересни данни за града. Житието на Никола Нови е най-обширното в българската литература.
През XV–XVI в. в литературното развитие на България се забелязват няколко важни особености. Характерно е насочването на авторите към проблемите на съвременната действителност, подчертаването на патриотичните чувства, главно на верска основа, по-широкото участие на народа в литературата.
         През XVI в. голямо разпространение намира сборникът на Дамаскин “Съкровище”. Възникват дамаскините – сборници със смесено съдържание. Около средата на века се развива и католическата книжнина. Най-изтъкнати нейни представители са Петър Богдан, Филип Станиславович, Кръстю Пейкин, Яков Крайков и Георги Пеячевич, автори на преводи и оригинални съчинения. Повечето от творбите им са написани на латински език. Два превода от латински принадлежат на Петър Богдан “Размишления на бележития, анцисиански светец Бонавентура за страстите господни” и “Благонравие небесно”, отпечатани в Рим. Оригинално е описанието на България на латински, разкриващо ценни сведения за живота на българите през XVII в. Значителен негов труд е и “История на България”, писан в края на живота му.
През 1651г. никополският епископ Филип Станиславов издава в Рим “Абагар” – молитвеник във форма на свитък. Книгата е отпечатана с кирилица на български език със силно влияние на черковнославянски и сърбохърватски. За първи път в “Абагар” навлизат новобългарски думи. Съдържанието на книгата е религиозно. Патриотичното чувство на автора е ярко изразено. В краткото предисловие той се нарича “Епископ на Велика България” и дарява книгата си на “своя български народ”.
Друг представител на книгопечатното дело е Яков Крайков. През втората половина на XVII в., заминавайки за Венеция, отпечатва няколко книги – “Часословец”, “Псалтир”, сборника “Разни потреби”. Далеч от родината си, не забравя град София, в който получава образованието си. В някои от преписките към книгата си, Яков отделя място да изрази гордостта си, че е българин.
Важен момент в българския книжовен живот през XV-XVII в. имат и летописните бележки, прерастващи в летописни разкази. Известни автори са поп Петър от Мирково, за австро-турската война и поп Методий Драгинов за потурчването на чепинските българи. И двете се намират по полетата на стари книги като преписки.
Историческите събития от XIV в. на Балканите намират отражение и в народното поетическо творчество. От XV до средата на ХVI в. господстващи фолклорни жанрове са юнашките, историческите и хайдушките песни. Тези песни са близки по съдържание, затова могат да се разглеждат като едно цяло - исторически епос.
В юнашките песни са отразени народните предания в представи за героичната личност: юнаците въплъщават героичните черти на самия народ, любовта към редната земя, ненавистта му към нашественика. Те до голяма степен се доближават до легендите, тъй като народната фантазия окултизира събития и герои, превръщайки ги в свръхчовешки същества. Героите са защитници на родната земя, борци за добро в справедливост. Б песните изпъкват образите на двама феодални владетели от XIV век - Крали Марко и Момчил. Хиперболизирането на техните образи буди възторг, радост, надежда и вяра у народа.
През същия период са създадени и историческите песни. Тяхната композиция не винаги е епична, някой от тях са оформени като лирическа творба. В сравнение с юнашките песни, те се отличават с по-голяма историческа точност, по-голяма правдивост в изображението. Те представляват историята на народа, така както тя се пречупва през народното виждане в разбиране. Основната тема е съдбата на народа под османско владичество в борбите му за освобождение. Най-старите песни са свързани със съдбата на Шишмановци и падането на Българската държава. В баладичен стил са предадени много трагични случаи от тази епоха. - отвличане на моми, отнемане на деца, съпротивата на народа срещу исляма и др.
Хайдушките песни се появяват в периода на упадък на османската империя и са най-ярък израз на съпротивата на народа срещу политическия и социален гнет. Основна роля в тях играят хайдутина-отмъстител, борец за свобода и патриот. Началото на този жанр е свързан с появата на хайдутството. Песните отразяват всички етапи от развитието на движението. Освен патоса на героизма и хиперболизираните образи, песните имат нов патриотичен в социално-борчески облик. Основната тема е защитата на поробеното българско население.
Българският фолклор от XV-XVII в. се развива динамично. Народното поетическо творчество отразява и въплъщава народностното съзнание, съчетавайки го с борческите стремежи на епохата. То поддържа духа, вярата в освобождението да народа.
За запазването на българската народност допринасят и народните обичаи, които свидетелстват за обща етническа територия в непрекъснати традиции. Народните обичаи, приказки и легенди са запазени дори в насилствено ислямизираните българи.
В хода на завладяването на България разрушенията са големи. През вековете се променя облика на българския град. Вътрешните центрове загубват крепостните си стени и започват да увеличават своята територия, където се настанява мюсюлманско население. Първият чужд архитектурен елемент, появил се в селищата е мюсюлманския молитвен дом. За тази цел в началото са приспособявани по-представителни черкви, към които е прибавяно минаре - викало. След утвърждаването на османската власт за-почва строежа на нови, монументални джамии и други култови сгради. В централната част на града са издигани чешми, бани, мендресета, безистени, в покрайнините - кервансараи, имарети, а на по-големите търговски пътища - каменни мостове. Новото строителство изменя облика на градовете, дава възможност за проява на българските майстори, на архитектурните им знания и умения. Усвоявайки от източните архитекти някои форми и украси, майсторите внасят в строежа на мюсюлманските сгради редица местни схеми.
През XVII век по-големите градове започват да се преизграждат. Налице е диференциране, макар и общо, което потвърждава наличието на значително разнообразие в жилищната архитектура през това столетие. Сламените покриви са заменени с керемиди. От този период датират и първите сведения за чешми в дворовете, дъсчени тавани, украсени с орнаменти.
Замогването на част от българското население се отразява върху строителството на къщите - големи жилища със скривалища в обширни дворове, оградени с каменни стени с. Арбанаси.
Чуждата власт трудно разрешава възстановяването на съборените черкви в още по-трудно допуска строежа на нови. Позволено е строителството само на еднокорабни черкви. Малки, ниски, изградени от камъни, варо-пясъчен разтвор, с каменни и по-рядко тухлени сводове, покрити с каменни плочи, по-късно с керемиди. Единствената голяма запазена черква е "Св. Богородица" в Бачковския манастир, изградена от тухли и отвън облицована с местен мрамор, изписвана на два пъти. От края на XV в. датират и първите запазени от времето на владичеството - в църквите на Драгалевския, Бобошевския, Кремиковския и Погановския манастир и църквата на метоха "Орлица" край Рилския манастир. Техните ктитори са духовници или местни първенци, чиито портрети по традиция се из-писват в притворите на църквите. Стенографските ансамбли следват старите иконографски схеми в живописни традиции на Втората българска държава. През ХVI-XVII в. стенописите следват опростената архитектура на новопостроените еднокорабни църкви. Изобразителното изкуство се отдалечава от строгите иконографски и стилови норми на византийската живопис.
В живописта през ХVI-XVII в. силно влияние оказват атонските манастири, където се обучават майстори и зографи, внасящи готови произведения: икони, църковна стенопис. Чрез тях в нашите земи проникват модните западни тенденции, влияещи силно върху иконописта.
Времето от ХVI-XVII в. е период, в който българската култура започва да се развива. Пред българския народ са поставени тежки прегради, които забавят културните процеси. Въпреки това успехи са постигнати във всички области на духовния живот-образование, философска мисъл, литература, живопис, архитектура, приложни изкуства, художествени занаяти. По своята същност българската култура от този период е от средновековен тип. Присъствието на отделни ренесансови елементи в нея дават основания да се определя като ренесансова.
Чуждото владичество, липсата на централна организация налага отпечатък върху културата през XV в. Тя загубва оригиналния си характер. спряно е монументалното строителство на църкви, дворци и крепости, на манастири. Настъпва нов момент във всички клонове на културата - те преминават в ръцете на народа и техните средища са градовете, манастирите и селата. Проникват нови елементи в народното творчество, в облеклото в архитектурата.
Българската култура до голяма степен се опазва от османското влияние. За това допринася дълбоката разлика между религиите, които се противопоставят една на друга. Двустранни са културните отношения с Гърция, Русия, Сърбия и Румъния. В тези земи са пренесени много от книжовните ценности на българския народ. В тях, след падането на България, продължават да творят видни български книжовници. От друга страна, чрез културните отношения с тях, у нас става възможно развитието на печатната книга, проявяват се нови културни тенденции.
Въпреки тежките условия, при които е поставен българския народ, той показва удивителна устойчивост, издръжливост и жизненост както в материалното, така и в духовното си битие. Главното му постижение е запазването на народностното съзнание.